ноември 21, 2009

Запалена свещ

Топиш се като свещ в очите ми,
сълзите ти във мен пропадат,
а аз усмихната те искам
и единствените водопади,
които търся в теб са тези,
дето по ръце се стичат –
косите ти сега са тежки,
косите ти сега са бичове,
опашката по конски дълга
през сърцето ме разсича
и по всичките ни дългове
ти далеч от мене тичаш,
а очите ти са залези,
хоризонтът тихо пада –
във ръцете ми се стичаш,
ала няма как да те извая.

ноември 12, 2009

Мишени

Понякога си толкова... крещяща –
замеряш ме със думи и с очите си
ме стреляш като дивеч, като патица,
цопнала нахално във водите ти.
Мерника ми вдигаш и да дишам
някак ми се спира – не очаквам,
че ти ще го допуснеш и разбираш,
но ми ставаш даже неприятна –

а Господ през очите си в небето
вижда как към теб ми се препуска,
искам да те хвана с лапи, шепи,
със каквото и да имам – да не пускам
твоите ръце да се размахват,
по-добре дери, до кръв дери ме,
грубо, уморено, съжаляващо,
а после мъркай мъжкото ми име
и още ме обичай – първо лудо,
после тихо, после насълзено
и двамата за двамата сме удар...

удар с всичка сила, до последния.


ноември 03, 2009

Две години време

В къщата на мама допреди
две години пееше чешмата,
поклащаха се дивите липи,
а покривът червен като зората
топлеше очите ми, където
запалваше по изгрев все мечти,
а днес е като кръв, като сърцето ми -
залиняло и изсъхнало почти.
За две години млъкна и чешмата -
вече само плаче и сълзи
пълнят гърлото ми, мислите, душата.
Няма песен да ги утеши.
За две години гордите дървета
спряха своя ветротленен танц
и днес проскърцват, както и сърцето,
стенат и очакват своя час
да се скършат. В къщата на мама
беше топлина, живот, уют -
две години време 'как я няма
и светът е айсберги от скръб.



ноември 02, 2009

Залез

Разбрах, че си отиваш
по очите -
има в тях особена жестокост,
която разтрепера твойте устни
преди дори да ме докоснат,
а после разтрепери и ръцете ти,
в които допреди момент заспивах.
Какво се случи? Стана ли самотна,
докато с сърцето те завивах,
докато обувах те с душата ми,
за да стъпваш по земята топло?
Сякаш сме две сблъскани галактики
и ти решаваш във различен космос
да потърсиш своето местенце –
слънцето ми вземаш и си тръгваш,
даже и луната ми засенчваш,
но без вас какво ще правя в тъмното...
надеждата във оня лунен резен,
дето твоята усмивка ми напомня,
там я скрих, а ти сега я вземаш
и ме правиш всячески бездомен.
Толкова жестокост във очите си
как побра и как ли наговори
всичките ни спомени, мечти
да изстинат? (Не) разбирам...сбогом!