септември 23, 2011

Есента дохожда с боси стъпки

Тази есен гореща как се разсъблича!
Косата ѝ огнена ми пари в очите,
сърцето ми като че със сърп го разсичат
тези меки ръце, прихванали полите ѝ.
Във скута държи плод за прехрана -
отгледан със труд, поливан със пот.
Жаден за мед, за кестени парени
стискам пръсти като изкушаващ се поп
да не посягат. Очите ѝ винени
опиват ме бързо и сладко, по женски.
Тя е толкова млада, наивна, невинна
и във същото време по майчински вечна е.
С тази риза от жито за хляб ме примамва
и съм гладен и търся да се заситя.
Оса във смокиня и сянка по пладне -
тя е жена и сезон, и земя...
за почитане.

септември 13, 2011

...за зъби на акули

Години като кръгове,
като хвърлен боб,
като петно родилно,

като много остри ръбове,
като брада на поп -
изтекли до <<непроменимо>>.

Преди да кажеш "копче"
съший ми риза, о, невесто,
че малко ни е неизвестно,
нищожно малко ни е оня сочен

пресен къс човешко
и кокалите в гроба
и всичката история
от кръв, от търг, от смешки.

Години като кръгове,
дървото - в вид на клечки...

Откупуването на баща ми


В Долната земя
ще подиря Онзи
с носещия гръб,
с човешката осанка,
с търпимостта на труп,
без мисълта за поза
с бялата коса.

Аз посягам
към гръдния ми кош,
към сърцето живо,
към оставащия път,
корените диви
обръщам с кървав нож -
аз оставам.

Кисело ли ти е във устата?

Тази нощ луната сред небето
е усмихнато
търкулнала се пита.

Ще вземе ли да спре,
Лисо,
в твоята опашка,

че да ти се отплати
с вида си златен
на парица?

Не ще ли като гроздето
решителността ти
да премачка.

септември 08, 2011

Смисълът е в голото ти тяло

Голото ти тяло е небе -
гледам го, изгубвам си очите -
някъде навътре в теб
намирам смисъл във гърдите
да блъска цял живот сърце
като вол на суха нива.
Голото ти тяло е небе -
шир за мойта лекокрилост.
Само в него плувнал в пот
се пречиствам всяка вечер.
От тебе ще дочакам плод
голям като самата вечност
и по-добър. Земя и пръст
напролет като теб ухаят
животворно, диво. Лъст
плътта ти облачна безкрайно
по ръцете ми вали -
попивам жадно, ставам ручей -
от теб до смърт ми се лети,
а кацна ли, оставам сгушен
и треперещ, и хриплив -
молител в храм, ехтеж във шепи.
Небе до гроба ми бъди,
изпълнено догоре с трепет.

септември 07, 2011

Кой би повярвал

Каквото ни се иска, не е каквото получаваме

Щом в очите ти разхождат се за пореден път тъги,
гърдите ми се свиват като гладно коте
и рог гробовно силно започва да тръби -
кънтящо и плачевно. Като първи дъх в живота.
Навярно в небето горе гарван чер лети,
аз пък вярвах на инат, че лястовица бяла
изцапала е на опашката си белите поли.
Каквото ни се иска, не е каквото получаваме.
И тъй. За сетен път в очите ти кърви.
Виждам как изтръпва всяка клетка в твойто тяло.
Нима е вярно, Боже, че можем да раним
с любов и с грижа, с начина, по който до началото
опитваме да стигне съвместният живот,
точката, в която да е обезпечен добре, споделян?!
С години вече трупаме умора, болест. Кой
би повярвал, че изгубвам повече в стремежа
отколкото печеля. Пред мене днес кървиш,
години ли не виждах как стискаш си душата?
Гробовно хладен рог в ушите ми кънти
и този звук се спуска в сърцето ти, Позната.
Отказвам вече вкъщи на студено да седиш,
вярно да ме чакаш с вечеря и прегръдка.
До изнемога пожелавам си да ме унищожиш,
за да не правя аз отчайващите стъпки.
Но ти не би ранила даже спомена за мен
и точно затова минавам през вратата.
Дано откриеш някой кръвоизлива да спре...
Не знам как да го сторя. Сбогом, непозната!
Палачът сваля брадва.
Стоиш на колене.
Животът е убиец.
Също като мен.