Гледаш в нищото. Ужасно ти личи,
че мислите ти са хамалски груби,
че изхвърлят от душата добрини,
че после вещо - същи градинари -
поливат малката тъга, за да порасне
в мъка, в безнадеждност, в рани,
от които просто няма да зараснеш.
Като оголена болезнено ръка,
протегната за минимум споделяне,
се свиваш на юмрук от самота
и обръщаш всяка среща на разделяне,
за да заплачеш. Непораснало дете,
защо повтаряш до безкрай осиротяване?
Нима не искаш ти да Създадеш,
да Сътвориш, да Промениш?
Мълчиш.
До избледняване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар