На масата ме чака малка чашка.
Очите ми я пият и кръжат
навсякъде, където като пясък
след минал час изтича този час.
Липата на прозореца почуква,
но днес не съм настроен за любов.
Защо ми е природа върху скута,
когато се наситих на живот?
Все още млад, все още неспокоен,
все още с здраво, биещо сърце,
аз станах преди дни наред часовник,
острещ си стрелките през нощес,
да насече със тях до кръв лимона,
родил се от дървото на света -
създание със дълги, дълги клони,
в чиито край надолу ще летя.
За тежест вече имам си умора,
насищане, гигантски къс тъга.
Аз просто съм човек сред много хора,
който спазва с чашка чай реда..jpg)
