Не е чудно

Една пчела пред погледа ми литва,

когато те подиря сред звездите.

Ти си там - където няма нищо,

няма време, просто няма никого.

Ти си там. Висока и сияйна,

светиш като капчица сребро.

Понякога си съща тайна,

понякога си ясна до стъкло,

но си там. Сама сред много други -

то хората сме земни същества

и въпреки това сме чужди,

но и близки сме си въпреки това.

Но не и ти, но не и ти, Звездице,

как човек да стигне до небето?

Аз да бях една среднощна птица,

щях да кацна право във сърцето ти,

а не съм... и става много тъжно.

В тъмното пчелата губи пътя

и остава гладна, не е чудно,

че звездите сте тела от студ и мъка.

Като един момент във времето

Сбогом, моя черно-бяла лейди.

Сбогом и... помни ме със добро,

че в кожата, в очите ми, в гърдите

остави сиви длани и стъкло.

Остави дъжд, остави твърди капки -

направих си небе от тях и мрак,

какво като от днес ще съм самотник

макар и да не зная точно как...

нали ще съм това и ще съм себе си,

ще ходя сам, ще бъда сам, ще спя

сам като един момент във времето,

който брат си няма, ни сестра,

който не повтаря друг, а себе си,

който не познава друг. Сега

прощавай, моя черно-бяла лейди,

че в мен от теб остана сивота.