Ти плачеш, а аз ги усещам
да капят реално почти,
да попиват чак в мойте очи.
Плачеш тихо. И странно горещо.
Първа мисъл - да кажа "глупачка,
наивно човече, дете",
ала кажа ли го, правя крачка
в бездната, ще те смачкам
сякаш с двете си мъжки ръце.
Ти плачеш. Аз мисля. И нещо
появява се, слабо мъждука
и усилва се някак си вещо,
като сълзите ти става горещо -
разбирам те - искаш ме тука
и страхуваш се, че ще ме няма -
кола или болест, съдба -
ще изчезна и тази промяна
в теб гроб ще остави с голяма,
неизменчива лудост. Сама.
Ти плачеш. Аз мисля. Сълзи.
Капят тихо и странно горещо
по двете ми мъжки страни -
щастливи с тебе лежим
и в страх. Боже, колко човешко!
