С коси по душата ми

В мислите ми си изкусна четка на художник.
Съзнанието галиш - ласка като гъши пух -
някак безметежна и ефирна. Ти си спомен
за пътуване и за момента на пристигане в дома.

Нарисувай ми липа, нарисувай ми ухание
на любимия си чай, от който пиеш есен.
В мислите ми си ята прелитащи и си обагрена
в топли земни тонове, подредени в кестенова песен.

Като спомен

Огорчена и сънлива пак се будиш.
Гледаш в нищото. Ужасно ти личи,
че мислите ти са хамалски груби,
че изхвърлят от душата добрини,
че после вещо - същи градинари -
поливат малката тъга, за да порасне
в мъка, в безнадеждност, в рани,
от които просто няма да зараснеш.
Като оголена болезнено ръка,
протегната за минимум споделяне,
се свиваш на юмрук от самота
и обръщаш всяка среща на разделяне,
за да заплачеш. Непораснало дете,
защо повтаряш до безкрай осиротяване?
Нима не искаш ти да Създадеш,
да Сътвориш, да Промениш?
Мълчиш.
До избледняване.

Какво нещо е животът

Ти плачеш. И криеш. Сълзи.
Ти плачеш, а аз ги усещам
да капят реално почти,
да попиват чак в мойте очи.
Плачеш тихо. И странно горещо.

Първа мисъл - да кажа "глупачка,
наивно човече, дете",
ала кажа ли го, правя крачка
в бездната, ще те смачкам
сякаш с двете си мъжки ръце.

Ти плачеш. Аз мисля. И нещо
появява се, слабо мъждука
и усилва се някак си вещо,
като сълзите ти става горещо -
разбирам те - искаш ме тука

и страхуваш се, че ще ме няма -
кола или болест, съдба -
ще изчезна и тази промяна
в теб гроб ще остави с голяма,
неизменчива лудост. Сама.

Ти плачеш. Аз мисля. Сълзи.
Капят тихо и странно горещо
по двете ми мъжки страни -
щастливи с тебе лежим
и в страх. Боже, колко човешко!