Запалена свещ

Топиш се като свещ в очите ми,
сълзите ти във мен пропадат,
а аз усмихната те искам
и единствените водопади,
които търся в теб са тези,
дето по ръце се стичат –
косите ти сега са тежки,
косите ти сега са бичове,
опашката по конски дълга
през сърцето ме разсича
и по всичките ни дългове
ти далеч от мене тичаш,
а очите ти са залези,
хоризонтът тихо пада –
във ръцете ми се стичаш,
ала няма как да те извая.

Мишени

Понякога си толкова... крещяща –
замеряш ме със думи и с очите си
ме стреляш като дивеч, като патица,
цопнала нахално във водите ти.
Мерника ми вдигаш и да дишам
някак ми се спира – не очаквам,
че ти ще го допуснеш и разбираш,
но ми ставаш даже неприятна –
а Господ през очите си в небето
вижда как към теб ми се препуска,
искам да те хвана с лапи, шепи,
със каквото и да имам – да не пускам
твоите ръце да се размахват,
по-добре дери, до кръв дери ме,
грубо, уморено, съжаляващо,
а после мъркай мъжкото ми име
и още ме обичай – първо лудо,
после тихо, после насълзено
и двамата за двамата сме удар...
удар с всичка сила, до последния.

Две години време

В къщата на мама допреди
две години пееше чешмата,
поклащаха се дивите липи,
а покривът червен като зората
топлеше очите ми, където
запалваше по изгрев все мечти,
а днес е като кръв, като сърцето ми -
залиняло и изсъхнало почти.
За две години млъкна и чешмата -
вече само плаче и сълзи
пълнят гърлото ми, мислите, душата.
Няма песен да ги утеши.
За две години гордите дървета
спряха своя ветротленен танц
и днес проскърцват, както и сърцето,
стенат и очакват своя час
да се скършат. В къщата на мама
беше топлина, живот, уют -
две години време 'как я няма
и светът е айсберги от скръб.

Залез

Разбрах, че си отиваш

по очите -

има в тях особена жестокост,

която разтрепера твойте устни

преди дори да ме докоснат,

а после разтрепери и ръцете ти,

в които допреди момент заспивах.

Какво се случи? Стана ли самотна,

докато с сърцето те завивах,

докато обувах те с душата ми,

за да стъпваш по земята топло?

Сякаш сме две сблъскани галактики

и ти решаваш във различен космос

да потърсиш своето местенце –

слънцето ми вземаш и си тръгваш,

даже и луната ми засенчваш,

но без вас какво ще правя в тъмното...

надеждата във оня лунен резен,

дето твоята усмивка ми напомня,

там я скрих, а ти сега я вземаш

и ме правиш всячески бездомен.

Толкова жестокост във очите си

как побра и как ли наговори

всичките ни спомени, мечти

да изстинат? (Не) разбирам...сбогом!

все Още

Съшита си от странни настроения -
скокливи като лакоми бълхи,
нахапващи едно недоумение
"Какво в(ъв)същност представляваш ти?".
Пучини ли си в женската мелодия
на плиснатите в вятъра коси
или с второ име Меланхолия
си родена в седми ден. Кажи!
Защо си слънцекожа и ми грееш,
докато над мене се ръмиш;
в очите ти и пролет зрее,
и зимата се ражда и топи.
Объркваш ме, когато се усмихваш
игриво-тъжна, иронична, но
и дете, което не разбира
как светът го спъва и защо.
Аз как да те позная, щом и днес
си като вчера, утре и различна,
не зная ти ще можеш ли да спреш,
но аз все още някак те обичам.

Човеци

Не си заспала, а минава три,

гледам те вторачена в тавана,

гледам те и двете ми очи

те попиват като почва жадна.

Ти си дъжд и извор, и фонтан,

открити след ужасно дълго време,

през което скитах много сам

и болен да пресрещна чудо – тебе!

Ти си то. Сега съм в две тела –

дъха ти като свой усещам вече

и студа по твойте стъпала

ме изстива чак до кости вечер,

ала щом се сгушиш тихо в мен

и усетя леките ти мигли,

пламък блесва в тясното сърце

и го задържам цяло с сетни сили.

- Защо не спиш, красива моя обич?

Гърдите ти се вдигат някак тежко?

Поглеждаш ме, усмихваш ми се кротко

и казваш: Да те имам е... човешко.

...всичко е напразно

Ти вярваш ли ми, крехка моя птицо,

че шепите ми ще са ти простор,

от края на едната ми зеница

до безкрай на целия ми взор?

Вярваш ли ми? Вярваш ли, че мойте

пътища ще бъдат на реки,

в които ти да плуваш като котка

грациозна с люспи от звезди?

Вярвай ми! Защото, както казват,

не е лудост само е любов,

без която всичко е напразно

и е просто... нечий не-живот.

Щом не знам къде отиваш...

Денят ми днес остана без очи,

когато те погледнах. Заприлича

всичко помежду ни на черти,

по които аз към теб закриволичих

да стигна там, където си и след

теб да бързам право към сърцето,

а то било от ледове парче,

а то било една звезда, засветила

с измамната си топла светлинка.

Очаквах да ме стоплиш и опариш

и ето ти... о, как гори студът -

пръстите ми сякаш с въглен шари.

Денят ми днес остана просто сляп

и как да видя твоята коприва?

На допир, слух и вкус съм оцелял,

но колко, щом не знам къде отиваш?

Защо-то

Защото си, каквото си и още,

защото нямаш капчица вина,

защото ме превърна във безмощен,

както ме възвърна да вървя.

Защото се пречупих като пита,

защото ме разряза като с нож,

защото не можах да те попитам:

Нали си моя, мъничка, Любов?

Защото ти прекъсна всяка връзка,

защото скри света във две очи,

защото се удавях в тях до мъка,

докато от радост се топих.

Защото за каквото ми поиска,

защото за каквото ми отне

...аз скачах да ти давам като изстрел,

днес спусъкът удари срещу мен.

Не е чудно

Една пчела пред погледа ми литва,

когато те подиря сред звездите.

Ти си там - където няма нищо,

няма време, просто няма никого.

Ти си там. Висока и сияйна,

светиш като капчица сребро.

Понякога си съща тайна,

понякога си ясна до стъкло,

но си там. Сама сред много други -

то хората сме земни същества

и въпреки това сме чужди,

но и близки сме си въпреки това.

Но не и ти, но не и ти, Звездице,

как човек да стигне до небето?

Аз да бях една среднощна птица,

щях да кацна право във сърцето ти,

а не съм... и става много тъжно.

В тъмното пчелата губи пътя

и остава гладна, не е чудно,

че звездите сте тела от студ и мъка.

Като един момент във времето

Сбогом, моя черно-бяла лейди.

Сбогом и... помни ме със добро,

че в кожата, в очите ми, в гърдите

остави сиви длани и стъкло.

Остави дъжд, остави твърди капки -

направих си небе от тях и мрак,

какво като от днес ще съм самотник

макар и да не зная точно как...

нали ще съм това и ще съм себе си,

ще ходя сам, ще бъда сам, ще спя

сам като един момент във времето,

който брат си няма, ни сестра,

който не повтаря друг, а себе си,

който не познава друг. Сега

прощавай, моя черно-бяла лейди,

че в мен от теб остана сивота.