С коси по душата ми

В мислите ми си изкусна четка на художник.
Съзнанието галиш - ласка като гъши пух -
някак безметежна и ефирна. Ти си спомен
за пътуване и за момента на пристигане в дома.

Нарисувай ми липа, нарисувай ми ухание
на любимия си чай, от който пиеш есен.
В мислите ми си ята прелитащи и си обагрена
в топли земни тонове, подредени в кестенова песен.

Като спомен

Огорчена и сънлива пак се будиш.
Гледаш в нищото. Ужасно ти личи,
че мислите ти са хамалски груби,
че изхвърлят от душата добрини,
че после вещо - същи градинари -
поливат малката тъга, за да порасне
в мъка, в безнадеждност, в рани,
от които просто няма да зараснеш.
Като оголена болезнено ръка,
протегната за минимум споделяне,
се свиваш на юмрук от самота
и обръщаш всяка среща на разделяне,
за да заплачеш. Непораснало дете,
защо повтаряш до безкрай осиротяване?
Нима не искаш ти да Създадеш,
да Сътвориш, да Промениш?
Мълчиш.
До избледняване.

Какво нещо е животът

Ти плачеш. И криеш. Сълзи.
Ти плачеш, а аз ги усещам
да капят реално почти,
да попиват чак в мойте очи.
Плачеш тихо. И странно горещо.

Първа мисъл - да кажа "глупачка,
наивно човече, дете",
ала кажа ли го, правя крачка
в бездната, ще те смачкам
сякаш с двете си мъжки ръце.

Ти плачеш. Аз мисля. И нещо
появява се, слабо мъждука
и усилва се някак си вещо,
като сълзите ти става горещо -
разбирам те - искаш ме тука

и страхуваш се, че ще ме няма -
кола или болест, съдба -
ще изчезна и тази промяна
в теб гроб ще остави с голяма,
неизменчива лудост. Сама.

Ти плачеш. Аз мисля. Сълзи.
Капят тихо и странно горещо
по двете ми мъжки страни -
щастливи с тебе лежим
и в страх. Боже, колко човешко!

Причината

_____________________________________
"Бях нещастен, защото нямах обувки,
докато не срещнах човек без крака."
_____Терънс Дейвид Джон Пратчет_____


Понякога мъжете също плачат.
Понякога очите им се мият
с мислите за бягащото Значещо,
което все при другиго отива
и леко се извръща настрани
последното си сбогом да им вземе
. . .
Помня как от твоите очи
упрек и умора ме погледнаха,
когато ти си тръгваше от мен
. . .
Понякога мъжете също плачат.
Помисля ли, сърцето ми трепери -
аз поне познах те, Значеща.

Ловът започва

Такава - женствена и горделива -
ме подминаваш всеки път.
Аз нямам шанс, но имам сили
да искам топлата ти плът,
да те сънувам неприлично,
да си представям чудеса -
как очакваш ме и тичаш
насреща ми като стрела,
която цели се в сърцето.
Очи изгубих ден след ден
да те бленувам, както пепел
жадува огън. Вътре в мен
мъжкото ръмжи и ежи
козина, в луната вие.
Аз нямам шанс, но ще намеря
и после... няма да се скриеш.

Формалната страна на подписа

Нощем я сънувам - ти си хлип –
ти винаги будуваш, ти ме пазиш,
ти празнуваш и гориш,
че спя във твоя скут. До смърт я мразиш
за какво ли не, че е с очи
изковали в дланите ти рани.
Усещам те да тръпнеш, да болиш,
да ни кълнеш от ревност пак пияна.
Тя винаги фатална е била
за тебе и за мене, за детето –
затворената пъпка сред цветя,
непожелана да разцъфне под небето
на нашия живот-лоза.
Сланата от очите ѝ попари
издраната до кръв ръка
от правата стрела на мисълта ти.
Всичко води винаги към нея,
недей застава вече по средата.
Кръгът на твоя пръст е недоверие
и представлява клетка от квадрати.

Есента дохожда с боси стъпки

Тази есен гореща как се разсъблича!

Косата ѝ огнена ми пари в очите,

сърцето ми като че със сърп го разсичат

тези меки ръце, прихванали полите ѝ.

Във скута държи плод за прехрана -

отгледан със труд, поливан със пот.

Жаден за мед, за кестени парени

стискам пръсти като изкушаващ се поп

да не посягат. Очите ѝ винени

опиват ме бързо и сладко, по женски.

Тя е толкова млада, наивна, невинна

и във същото време по майчински вечна е.

С тази риза от жито за хляб ме примамва

и съм гладен и търся да се заситя.

Оса във смокиня и сянка по пладне -

тя е жена и сезон, и земя...

за почитане.

...за зъби на акули

Години като кръгове,

като хвърлен боб,

като петно родилно,

като много остри ръбове,

като брада на поп -

изтекли до <<непроменимо>>.

Преди да кажеш "копче"

съший ми риза, о, невесто,

че малко ни е неизвестно,

нищожно малко ни е оня сочен

пресен къс човешко

и кокалите в гроба

и всичката история

от кръв, от търг, от смешки.

Години като кръгове,

дървото - в вид на клечки...

Откупуването на баща ми

В Долната земя

ще подиря Онзи

с носещия гръб,

с човешката осанка,

с търпимостта на труп,

без мисълта за поза

с бялата коса.

Аз посягам

към гръдния ми кош,

към сърцето живо,

към оставащия път,

корените диви

обръщам с кървав нож -

аз оставам.

Кисело ли ти е във устата?

Тази нощ луната сред небето

е усмихнато

търкулнала се пита.

Ще вземе ли да спре,

Лисо,

в твоята опашка,

че да ти се отплати

с вида си златен

на парица?

Не ще ли като гроздето

решителността ти

да премачка.