гледам те вторачена в тавана,
гледам те и двете ми очи
те попиват като почва жадна.
Ти си дъжд и извор, и фонтан,
открити след ужасно дълго време,
през което скитах много сам
и болен да пресрещна чудо – тебе!
Ти си то. Сега съм в две тела –
дъха ти като свой усещам вече
и студа по твойте стъпала
ме изстива чак до кости вечер,
ала щом се сгушиш тихо в мен
и усетя леките ти мигли,
пламък блесва в тясното сърце
и го задържам цяло с сетни сили.
- Защо не спиш, красива моя обич?
Гърдите ти се вдигат някак тежко?
Поглеждаш ме, усмихваш ми се кротко
и казваш: Да те имам е... човешко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар