Каквото ни се иска, не е каквото получаваме
Щом в очите ти разхождат се за пореден път тъги,
гърдите ми се свиват като гладно коте
и рог гробовно силно започва да тръби -
кънтящо и плачевно. Като първи дъх в живота.
Навярно в небето горе гарван чер лети,
аз пък вярвах на инат, че лястовица бяла
изцапала е на опашката си белите поли.
Каквото ни се иска, не е каквото получаваме.
И тъй. За сетен път в очите ти кърви.
Виждам как изтръпва всяка клетка в твойто тяло.
Нима е вярно, Боже, че можем да раним
с любов и с грижа, с начина, по който до началото
опитваме да стигне съвместният живот,
точката, в която да е обезпечен добре, споделян?!
С години вече трупаме умора, болест. Кой
би повярвал, че изгубвам повече в стремежа
отколкото печеля. Пред мене днес кървиш,
години ли не виждах как стискаш си душата?
Гробовно хладен рог в ушите ми кънти
и този звук се спуска в сърцето ти, Позната.
Отказвам вече вкъщи на студено да седиш,
вярно да ме чакаш с вечеря и прегръдка.
До изнемога пожелавам си да ме унищожиш,
за да не правя аз отчайващите стъпки.
Но ти не би ранила даже спомена за мен
и точно затова минавам през вратата.
Дано откриеш някой кръвоизлива да спре...
Не знам как да го сторя. Сбогом, непозната!
Палачът сваля брадва.
Стоиш на колене.
Животът е убиец.
Също като мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар