Формалната страна на подписа

Нощем я сънувам - ти си хлип –
ти винаги будуваш, ти ме пазиш,
ти празнуваш и гориш,
че спя във твоя скут. До смърт я мразиш
за какво ли не, че е с очи
изковали в дланите ти рани.
Усещам те да тръпнеш, да болиш,
да ни кълнеш от ревност пак пияна.
Тя винаги фатална е била
за тебе и за мене, за детето –
затворената пъпка сред цветя,
непожелана да разцъфне под небето
на нашия живот-лоза.
Сланата от очите ѝ попари
издраната до кръв ръка
от правата стрела на мисълта ти.
Всичко води винаги към нея,
недей застава вече по средата.
Кръгът на твоя пръст е недоверие
и представлява клетка от квадрати.

Есента дохожда с боси стъпки

Тази есен гореща как се разсъблича!

Косата ѝ огнена ми пари в очите,

сърцето ми като че със сърп го разсичат

тези меки ръце, прихванали полите ѝ.

Във скута държи плод за прехрана -

отгледан със труд, поливан със пот.

Жаден за мед, за кестени парени

стискам пръсти като изкушаващ се поп

да не посягат. Очите ѝ винени

опиват ме бързо и сладко, по женски.

Тя е толкова млада, наивна, невинна

и във същото време по майчински вечна е.

С тази риза от жито за хляб ме примамва

и съм гладен и търся да се заситя.

Оса във смокиня и сянка по пладне -

тя е жена и сезон, и земя...

за почитане.

...за зъби на акули

Години като кръгове,

като хвърлен боб,

като петно родилно,

като много остри ръбове,

като брада на поп -

изтекли до <<непроменимо>>.

Преди да кажеш "копче"

съший ми риза, о, невесто,

че малко ни е неизвестно,

нищожно малко ни е оня сочен

пресен къс човешко

и кокалите в гроба

и всичката история

от кръв, от търг, от смешки.

Години като кръгове,

дървото - в вид на клечки...

Откупуването на баща ми

В Долната земя

ще подиря Онзи

с носещия гръб,

с човешката осанка,

с търпимостта на труп,

без мисълта за поза

с бялата коса.

Аз посягам

към гръдния ми кош,

към сърцето живо,

към оставащия път,

корените диви

обръщам с кървав нож -

аз оставам.

Кисело ли ти е във устата?

Тази нощ луната сред небето

е усмихнато

търкулнала се пита.

Ще вземе ли да спре,

Лисо,

в твоята опашка,

че да ти се отплати

с вида си златен

на парица?

Не ще ли като гроздето

решителността ти

да премачка.

Смисълът е в голото ти тяло

Голото ти тяло е небе -

гледам го, изгубвам си очите -

някъде навътре в теб

намирам смисъл във гърдите

да блъска цял живот сърце

като вол на суха нива.

Голото ти тяло е небе -

шир за мойта лекокрилост.

Само в него плувнал в пот

се пречиствам всяка вечер.

От тебе ще дочакам плод

голям като самата вечност

и по-добър. Земя и пръст

напролет като теб ухаят

животворно, диво. Лъст

плътта ти облачна безкрайно

по ръцете ми вали -

попивам жадно, ставам ручей -

от теб до смърт ми се лети,

а кацна ли, оставам сгушен

и треперещ, и хриплив -

молител в храм, ехтеж във шепи.

Небе до гроба ми бъди,

изпълнено догоре с трепет.

Кой би повярвал

Каквото ни се иска, не е каквото получаваме

Щом в очите ти разхождат се за пореден път тъги,

гърдите ми се свиват като гладно коте

и рог гробовно силно започва да тръби -

кънтящо и плачевно. Като първи дъх в живота.

Навярно в небето горе гарван чер лети,

аз пък вярвах на инат, че лястовица бяла

изцапала е на опашката си белите поли.

Каквото ни се иска, не е каквото получаваме.

И тъй. За сетен път в очите ти кърви.

Виждам как изтръпва всяка клетка в твойто тяло.

Нима е вярно, Боже, че можем да раним

с любов и с грижа, с начина, по който до началото

опитваме да стигне съвместният живот,

точката, в която да е обезпечен добре, споделян?!

С години вече трупаме умора, болест. Кой

би повярвал, че изгубвам повече в стремежа

отколкото печеля. Пред мене днес кървиш,

години ли не виждах как стискаш си душата?

Гробовно хладен рог в ушите ми кънти

и този звук се спуска в сърцето ти, Позната.

Отказвам вече вкъщи на студено да седиш,

вярно да ме чакаш с вечеря и прегръдка.

До изнемога пожелавам си да ме унищожиш,

за да не правя аз отчайващите стъпки.

Но ти не би ранила даже спомена за мен

и точно затова минавам през вратата.

Дано откриеш някой кръвоизлива да спре...

Не знам как да го сторя. Сбогом, непозната!

Палачът сваля брадва.

Стоиш на колене.

Животът е убиец.

Също като мен.

Ш-ах! и Мат.

Не се наситих. Жаден съм до суша
и с всеки миг все повече жаднея
да дойдеш, да останеш, да се случиш
в живота ми – един квадрат пустеещ.
Тук няма дъжд, тук няма даже облак –
всичко е изчистено до нищо,
всичко е една дъска на пода,
която е превърната в игрище
за само мен, самотен и оставащ
или побеждаващ, или губещ,
но какво? - не ми се съобщава -
и пак сигнал към същото ми бъдеще.
Не се наситих. От мечти и мисли
образ ти изваях на небе,
ала то е вечно много чисто

без ни една сълза за мен.

Поли

Повтарям те, момиче от атлас,
в очите ти потъвал многократно,
оплитан от проклетия инат
на малката ти същност опиатна.
Колко време тебе съм мечтал,
молех само малко да те имам,
а ти нахално мене разпиля,
играеща на "Новата интрига".
Замислял съм се, като спре звездата
в центъра на мръсния прозорец,
колко малко струваш на земята,
пък колко много все за теб се молят.
Интересно ми е, някак даже дишано,
като че играно е то вече -
тъжи ли ти сърцето по Момичето,
късно ти е за пътечни срещи.

Недялка

В душата ти аз имам си хралупа,

топла като дланите ти две -

меки и обичащи. За друго

кой би молил? С брадва във ръце

спират хора; дълго, силно бият

топлия ти дънер черешов

и как го зная, само как съм сигурен,

че ти ще им отвърнеш. Със любов.