С коси по душата ми

В мислите ми си изкусна четка на художник.
Съзнанието галиш - ласка като гъши пух -
някак безметежна и ефирна. Ти си спомен
за пътуване и за момента на пристигане в дома.

Нарисувай ми липа, нарисувай ми ухание
на любимия си чай, от който пиеш есен.
В мислите ми си ята прелитащи и си обагрена
в топли земни тонове, подредени в кестенова песен.

Като спомен

Огорчена и сънлива пак се будиш.
Гледаш в нищото. Ужасно ти личи,
че мислите ти са хамалски груби,
че изхвърлят от душата добрини,
че после вещо - същи градинари -
поливат малката тъга, за да порасне
в мъка, в безнадеждност, в рани,
от които просто няма да зараснеш.
Като оголена болезнено ръка,
протегната за минимум споделяне,
се свиваш на юмрук от самота
и обръщаш всяка среща на разделяне,
за да заплачеш. Непораснало дете,
защо повтаряш до безкрай осиротяване?
Нима не искаш ти да Създадеш,
да Сътвориш, да Промениш?
Мълчиш.
До избледняване.

Какво нещо е животът

Ти плачеш. И криеш. Сълзи.
Ти плачеш, а аз ги усещам
да капят реално почти,
да попиват чак в мойте очи.
Плачеш тихо. И странно горещо.

Първа мисъл - да кажа "глупачка,
наивно човече, дете",
ала кажа ли го, правя крачка
в бездната, ще те смачкам
сякаш с двете си мъжки ръце.

Ти плачеш. Аз мисля. И нещо
появява се, слабо мъждука
и усилва се някак си вещо,
като сълзите ти става горещо -
разбирам те - искаш ме тука

и страхуваш се, че ще ме няма -
кола или болест, съдба -
ще изчезна и тази промяна
в теб гроб ще остави с голяма,
неизменчива лудост. Сама.

Ти плачеш. Аз мисля. Сълзи.
Капят тихо и странно горещо
по двете ми мъжки страни -
щастливи с тебе лежим
и в страх. Боже, колко човешко!

Причината

_____________________________________
"Бях нещастен, защото нямах обувки,
докато не срещнах човек без крака."
_____Терънс Дейвид Джон Пратчет_____


Понякога мъжете също плачат.
Понякога очите им се мият
с мислите за бягащото Значещо,
което все при другиго отива
и леко се извръща настрани
последното си сбогом да им вземе
. . .
Помня как от твоите очи
упрек и умора ме погледнаха,
когато ти си тръгваше от мен
. . .
Понякога мъжете също плачат.
Помисля ли, сърцето ми трепери -
аз поне познах те, Значеща.

Ловът започва

Такава - женствена и горделива -
ме подминаваш всеки път.
Аз нямам шанс, но имам сили
да искам топлата ти плът,
да те сънувам неприлично,
да си представям чудеса -
как очакваш ме и тичаш
насреща ми като стрела,
която цели се в сърцето.
Очи изгубих ден след ден
да те бленувам, както пепел
жадува огън. Вътре в мен
мъжкото ръмжи и ежи
козина, в луната вие.
Аз нямам шанс, но ще намеря
и после... няма да се скриеш.

Формалната страна на подписа

Нощем я сънувам - ти си хлип –
ти винаги будуваш, ти ме пазиш,
ти празнуваш и гориш,
че спя във твоя скут. До смърт я мразиш
за какво ли не, че е с очи
изковали в дланите ти рани.
Усещам те да тръпнеш, да болиш,
да ни кълнеш от ревност пак пияна.
Тя винаги фатална е била
за тебе и за мене, за детето –
затворената пъпка сред цветя,
непожелана да разцъфне под небето
на нашия живот-лоза.
Сланата от очите ѝ попари
издраната до кръв ръка
от правата стрела на мисълта ти.
Всичко води винаги към нея,
недей застава вече по средата.
Кръгът на твоя пръст е недоверие
и представлява клетка от квадрати.

Есента дохожда с боси стъпки

Тази есен гореща как се разсъблича!

Косата ѝ огнена ми пари в очите,

сърцето ми като че със сърп го разсичат

тези меки ръце, прихванали полите ѝ.

Във скута държи плод за прехрана -

отгледан със труд, поливан със пот.

Жаден за мед, за кестени парени

стискам пръсти като изкушаващ се поп

да не посягат. Очите ѝ винени

опиват ме бързо и сладко, по женски.

Тя е толкова млада, наивна, невинна

и във същото време по майчински вечна е.

С тази риза от жито за хляб ме примамва

и съм гладен и търся да се заситя.

Оса във смокиня и сянка по пладне -

тя е жена и сезон, и земя...

за почитане.

...за зъби на акули

Години като кръгове,

като хвърлен боб,

като петно родилно,

като много остри ръбове,

като брада на поп -

изтекли до <<непроменимо>>.

Преди да кажеш "копче"

съший ми риза, о, невесто,

че малко ни е неизвестно,

нищожно малко ни е оня сочен

пресен къс човешко

и кокалите в гроба

и всичката история

от кръв, от търг, от смешки.

Години като кръгове,

дървото - в вид на клечки...

Откупуването на баща ми

В Долната земя

ще подиря Онзи

с носещия гръб,

с човешката осанка,

с търпимостта на труп,

без мисълта за поза

с бялата коса.

Аз посягам

към гръдния ми кош,

към сърцето живо,

към оставащия път,

корените диви

обръщам с кървав нож -

аз оставам.

Кисело ли ти е във устата?

Тази нощ луната сред небето

е усмихнато

търкулнала се пита.

Ще вземе ли да спре,

Лисо,

в твоята опашка,

че да ти се отплати

с вида си златен

на парица?

Не ще ли като гроздето

решителността ти

да премачка.

Смисълът е в голото ти тяло

Голото ти тяло е небе -

гледам го, изгубвам си очите -

някъде навътре в теб

намирам смисъл във гърдите

да блъска цял живот сърце

като вол на суха нива.

Голото ти тяло е небе -

шир за мойта лекокрилост.

Само в него плувнал в пот

се пречиствам всяка вечер.

От тебе ще дочакам плод

голям като самата вечност

и по-добър. Земя и пръст

напролет като теб ухаят

животворно, диво. Лъст

плътта ти облачна безкрайно

по ръцете ми вали -

попивам жадно, ставам ручей -

от теб до смърт ми се лети,

а кацна ли, оставам сгушен

и треперещ, и хриплив -

молител в храм, ехтеж във шепи.

Небе до гроба ми бъди,

изпълнено догоре с трепет.

Кой би повярвал

Каквото ни се иска, не е каквото получаваме

Щом в очите ти разхождат се за пореден път тъги,

гърдите ми се свиват като гладно коте

и рог гробовно силно започва да тръби -

кънтящо и плачевно. Като първи дъх в живота.

Навярно в небето горе гарван чер лети,

аз пък вярвах на инат, че лястовица бяла

изцапала е на опашката си белите поли.

Каквото ни се иска, не е каквото получаваме.

И тъй. За сетен път в очите ти кърви.

Виждам как изтръпва всяка клетка в твойто тяло.

Нима е вярно, Боже, че можем да раним

с любов и с грижа, с начина, по който до началото

опитваме да стигне съвместният живот,

точката, в която да е обезпечен добре, споделян?!

С години вече трупаме умора, болест. Кой

би повярвал, че изгубвам повече в стремежа

отколкото печеля. Пред мене днес кървиш,

години ли не виждах как стискаш си душата?

Гробовно хладен рог в ушите ми кънти

и този звук се спуска в сърцето ти, Позната.

Отказвам вече вкъщи на студено да седиш,

вярно да ме чакаш с вечеря и прегръдка.

До изнемога пожелавам си да ме унищожиш,

за да не правя аз отчайващите стъпки.

Но ти не би ранила даже спомена за мен

и точно затова минавам през вратата.

Дано откриеш някой кръвоизлива да спре...

Не знам как да го сторя. Сбогом, непозната!

Палачът сваля брадва.

Стоиш на колене.

Животът е убиец.

Също като мен.

Ш-ах! и Мат.

Не се наситих. Жаден съм до суша
и с всеки миг все повече жаднея
да дойдеш, да останеш, да се случиш
в живота ми – един квадрат пустеещ.
Тук няма дъжд, тук няма даже облак –
всичко е изчистено до нищо,
всичко е една дъска на пода,
която е превърната в игрище
за само мен, самотен и оставащ
или побеждаващ, или губещ,
но какво? - не ми се съобщава -
и пак сигнал към същото ми бъдеще.
Не се наситих. От мечти и мисли
образ ти изваях на небе,
ала то е вечно много чисто

без ни една сълза за мен.

Поли

Повтарям те, момиче от атлас,
в очите ти потъвал многократно,
оплитан от проклетия инат
на малката ти същност опиатна.
Колко време тебе съм мечтал,
молех само малко да те имам,
а ти нахално мене разпиля,
играеща на "Новата интрига".
Замислял съм се, като спре звездата
в центъра на мръсния прозорец,
колко малко струваш на земята,
пък колко много все за теб се молят.
Интересно ми е, някак даже дишано,
като че играно е то вече -
тъжи ли ти сърцето по Момичето,
късно ти е за пътечни срещи.

Недялка

В душата ти аз имам си хралупа,

топла като дланите ти две -

меки и обичащи. За друго

кой би молил? С брадва във ръце

спират хора; дълго, силно бият

топлия ти дънер черешов

и как го зная, само как съм сигурен,

че ти ще им отвърнеш. Със любов.

На чашка чай

На масата ме чака малка чашка.

Очите ми я пият и кръжат

навсякъде, където като пясък

след минал час изтича този час.

Липата на прозореца почуква,

но днес не съм настроен за любов.

Защо ми е природа върху скута,

когато се наситих на живот?

Все още млад, все още неспокоен,

все още с здраво, биещо сърце,

аз станах преди дни наред часовник,

острещ си стрелките през нощес,

да насече със тях до кръв лимона,

родил се от дървото на света -

създание със дълги, дълги клони,

в чиито край надолу ще летя.

За тежест вече имам си умора,

насищане, гигантски къс тъга.

Аз просто съм човек сред много хора,

който спазва с чашка чай реда.

Запалена свещ

Топиш се като свещ в очите ми,
сълзите ти във мен пропадат,
а аз усмихната те искам
и единствените водопади,
които търся в теб са тези,
дето по ръце се стичат –
косите ти сега са тежки,
косите ти сега са бичове,
опашката по конски дълга
през сърцето ме разсича
и по всичките ни дългове
ти далеч от мене тичаш,
а очите ти са залези,
хоризонтът тихо пада –
във ръцете ми се стичаш,
ала няма как да те извая.

Мишени

Понякога си толкова... крещяща –
замеряш ме със думи и с очите си
ме стреляш като дивеч, като патица,
цопнала нахално във водите ти.
Мерника ми вдигаш и да дишам
някак ми се спира – не очаквам,
че ти ще го допуснеш и разбираш,
но ми ставаш даже неприятна –
а Господ през очите си в небето
вижда как към теб ми се препуска,
искам да те хвана с лапи, шепи,
със каквото и да имам – да не пускам
твоите ръце да се размахват,
по-добре дери, до кръв дери ме,
грубо, уморено, съжаляващо,
а после мъркай мъжкото ми име
и още ме обичай – първо лудо,
после тихо, после насълзено
и двамата за двамата сме удар...
удар с всичка сила, до последния.

Две години време

В къщата на мама допреди
две години пееше чешмата,
поклащаха се дивите липи,
а покривът червен като зората
топлеше очите ми, където
запалваше по изгрев все мечти,
а днес е като кръв, като сърцето ми -
залиняло и изсъхнало почти.
За две години млъкна и чешмата -
вече само плаче и сълзи
пълнят гърлото ми, мислите, душата.
Няма песен да ги утеши.
За две години гордите дървета
спряха своя ветротленен танц
и днес проскърцват, както и сърцето,
стенат и очакват своя час
да се скършат. В къщата на мама
беше топлина, живот, уют -
две години време 'как я няма
и светът е айсберги от скръб.

Залез

Разбрах, че си отиваш

по очите -

има в тях особена жестокост,

която разтрепера твойте устни

преди дори да ме докоснат,

а после разтрепери и ръцете ти,

в които допреди момент заспивах.

Какво се случи? Стана ли самотна,

докато с сърцето те завивах,

докато обувах те с душата ми,

за да стъпваш по земята топло?

Сякаш сме две сблъскани галактики

и ти решаваш във различен космос

да потърсиш своето местенце –

слънцето ми вземаш и си тръгваш,

даже и луната ми засенчваш,

но без вас какво ще правя в тъмното...

надеждата във оня лунен резен,

дето твоята усмивка ми напомня,

там я скрих, а ти сега я вземаш

и ме правиш всячески бездомен.

Толкова жестокост във очите си

как побра и как ли наговори

всичките ни спомени, мечти

да изстинат? (Не) разбирам...сбогом!